Моята загуба – и защо не се отказах?

(изповед на една пациентка)

Не мислех, че ще ми се случи. Не на мен. Бях направила всичко „правилно“. Следвах лекарите, инжекциите, съветите. Молех се. Вярвах.

И после – онази тишина на екрана. Или още по-лошо – ехото на сърцето, което спира.

Загубих бременността си. И заедно с нея – парченце от себе си.

Какво чувстваш след това?

- Празнота – физическа и емоционална;
- Гняв към тялото си;
- Завист към всяка бременна жена на улицата;
- Мълчание – защото хората не знаят какво да кажат;
- И вина… без обяснение.

Но и…

- Тихо събиране на сили;
- Прегръдка от някой, който просто мълчи с теб;
- Сълзи в тъмното, които изчистват пътя към светлината;
- Първото изречение: „Ще опитам пак.“

Защо не се отказах?

Не защото не боли. А защото болката ми каза, че съм жива. Че обичам. Че мога да продължа. Защото в един момент загубата ми спря да бъде само край.
И започна да бъде обещание. Обещание, че ако имах сили да преживея това – ще имам сили да продължа.

Ако и ти си там…

Там, където светът е спрял. Там, където всеки ден е тежък.
Тогава искам да ти кажа: не си сама.

Твоята загуба не е срам. Не е провал. Тя е част от твоята история – болезнена, но истинска. И тя не те прави по-малко достойна за майчинство. Напротив – прави те още по-силна.

Днес…

Може би имам дете. Може би още чакам. Но каквато и да е развръзката – не се отказах.
Защото животът не винаги идва, когато го викаме. Понякога идва, когато просто не спираме да вървим.

‍