Трябва ли да се срамувам или да крия, че детето ми е от инвитро процедура?

Всяко дете се ражда по свой път. Някои – бързо, спонтанно, неочаквано. Други – след месеци или години борба, сълзи, надежда и помощ от медицината.
Но всички деца имат нещо общо: Желани са. Обичани са. Очаквани са.

А инвитро детето?

То често е още по-дълго чакано. То идва след безброй прегледи, инжекции, отказани пътувания, отложени срещи и препълнени сърца.

И идва не „по-малко естествено“, а по-съзнателно. Защото е дошло чрез наука, но и чрез безкрайна любов.

Откъде идва срамът?

- От остарели предразсъдъци – че „помощта от медицината е неестествена“;
- От неразбиране – че асистираната репродукция е „второстепенен“ начин;
- От вътрешната болка по дългия път – която остава скрита и неизказана;
- От страховете на обществото – че „ще се гледа различно на това дете“.

Но трябва ли да се крие?

Не.
Защото ин витро не е срам. То е постижение – на любовта, на науката, на вярата.

Вашето дете не е „ин витро дете“. То е просто дете. Със смях, капризи, въображение и своето място на тази земя.

И ако някога решите да му разкажете – нека бъде с гордост. С думите: „Ти не дойде лесно. Но си най-ценното ни чудо.“

Какво ще кажат другите?

Понякога ни е страх от реакцията на околните. Но обществото се променя. Все повече хора говорят открито. Все повече родители казват: „Да, детето ми е от ин витро. И това е нашата история.“

Твоето дете не е тайна. То е победа.

И не е нужно да обяснявате, да се оправдавате, да се притеснявате.
Можете да споделите, когато сте готови. Или никога – ако така се чувствате спокойно. Няма правилен или грешен начин. Има ваш начин.

Заключение

Инвитро не е белег. Не е стигма.
То е доказателство, че дори когато природата мълчи, човекът намира път.

И вашето дете е тук – не по-малко „естествено“, а по-желано от всяко друго.
Срамът няма място в история, родена от любов.

‍